Все ситни плодчета, такива раждани,
в студения ни северняшки климат,
смокинята ни в дворчето на граждани,
плодеше, но душа които имат.
Береше мама слънчевите капчици
и слагаше с любов парченце орех.
За първата, най-сладостната хапчица,
с орляците деца навън се борех.
Привличаха ни, ние гладни стършели,
смокините, усмивката на мама...
Лъжичка – две и детството е свършило,
отдавна и смокинята я няма. ...