Животът умира,
всичко се руши,
чувстваш, че побъркваш се ти.
Вървиш, вървиш по сивия път,
който те води към пъкления кът.
Пълен мрак, после светлина.
В теб затреперва твоята душа.
Виждаш хора отдавна умрели и деца, никога бял свят не видели.
Писъци страшни раздират нощта,
хей, човече, ами сега?
Накъде ще поемеш в тази мъгла?
Дяволът те вика - Ела при мен,
но ти от злото не си заслепен.
Злато и пари нямаш си ти и несбъднати остават твоите мечти.
Като птица без криле, бродеща в черното небе,
като риба без вода умираща на сушата сега,
чувстваш се ти, о, да!
В сивия свят, в бетонния град,
милиони безлични души, които дори не познаваш ти,
бродят в гъстия нощен мрак и отекват зловещо стъпките им пак.
Ден след ден животът минава,
но нищо по-добро в света не става
и ти вървиш към своя край,
а искаш да живееш в мечтания рай.
На остров малък, в малка страна,
цялата потънала в зеленина,
далеч от грижи и суета,
ти искаш да осъществиш своята мечта,
ти искаш да освободиш своята душа.
И ето - весело море докосва твоите нозе,
птичите песни огласят равното поле,
вятърът полюшва палмите леко,
вълните докосват брега тъй меко.
Всичко тук е много красиво,
но ти пристъпваш колебливо.
Вярно ли е всичко това?
Мираж или истина са тези неща?
В другия свят в бетонния град
мъртвешко бледата Луна прониква през сивата мъгла.
Проснат човек лежи в блато, а над него кръжи черното ято,
Смъртта е взела и тази душа, за да я заведе във вечността.
Отново сенките бродят навън и търсят жертва за вечния сън.
Хей, Ти, докосни своята мечта. Ах, колко измамна, измамна е тя!
Хей, Ти, докосни своята мечта. Ах, колко измамна, измамна е тя!
1997 г.