Докогато заспят уморени
от летенето мойте очи,
дотогава ще свия в зениците
нежен полет със дъх на липи.
И ще дишам все още, зорите
премълчала с възторг и вина.
Неосъмнала птица - надеждата
ще разтвори във мене крила.
Шепот топъл душата ще носи,
а ръцете ми струи от истини.
Полетялото в мене ще бликне.
Вече зная, не ще ме боли...
© Евгения Тодорова Всички права запазени