Моя малка, принцесо! Моля те - не плачи!
Сърцето ми късаш с тези големи сълзи!
И ето - баща ти - домашният вълк -
с теб ще завие - кръвожаден и зъл...
Страх те е - зная, но как да го спра
твоя панически ужас от тази малка игла?...
Ако можеше вместо тебе - мен да бодат -
дал им бих, дал им бих дори да ме изядат...
Да забият в кожуха ми сто коварни игли -
заради днес и занапред, за всичко, което ти предстои...
Ето - лягам на пода, готов съм, но ти не плачи,
моля те! Като комар е игличката - разбери!
Малко кръв след убождане, после памуче със спирт...
Неусетно сълзите изсъхват и се втурваш в игри.
Ще разкажеш на всички за иглата,
разбира се и за кръвта,
но не им казвай, моля те, за дуета -
изплакан с твоя баща!...
П.П. И вие не казвайте на никого, нали? :)
© Красимир Чернев Всички права запазени
Помня като бях 3- 4 годишна как ме гонеше из двора мед. сестра, за да ми удари инжекция, а аз плачех и тичах, тичах... А майка ми ме настигна и... Целият ми съзнателен живот... То болници, то игли, системи... Но никога е нямало дует... Колко бих била щастлива някой да изплаче болката ми заедно с мен... Споделената болка става по-лесно поносима.
Щастливка е дъщеря ти. Поздрав.
Преди време в автобуса се запознах с едно момченце на 6-7 години и се наложи да му подаря ветрилото си, защото за да го успокоят и му вземат кръв му обещали подарък, който не е получило. Е, получи го от мен - непознатата. Споделената болка е половин болка.