Душата ми стихийна изхвърлена лежи,
потъпка я вечерният ти прилив!
Там пясъкът студен и мокър
ридае с нея на брега самотен,
в  кълбо от болка се е свила!
Вечерен топъл бриз
опитваше се да я вразуми,
обсипвайки я с нежни ласки,
но горда си остана тя -
простила всяка  суета,
очаква утринния отлив.
И, сливайки  се с любимото море,
душата ми почувства  пак онази
вълноломна свобода,
щастлива съживи се, засия!
И пясъкът отново заблестя...