Като сън, останал без следа,

Душата ми в ледове се скова.

Не чака ни прошка, ни спасение,

това е послеслов за бъдещето – откровение.

Горчи една сълза и по бузите се стича,

като скитникът в нощта, написал своя притча:

имало едно време, едно... момиче,

което не знаело как се обича...

и в една забравена игра...

заживели щастливо във вечността...

Какво повече да искаме от любовта?!

Живеем във вечните ù миражи сега.

Тъмна нощ и мрачен ден,

в отживелици животът е пред мен.

Душата мъртво е море - 

песен на едно умиращо сърце.

И тези думи недовършени

критиците отдавна са завършили.

Сега променям словореда,

нека знае светът ми за тази повреда...

***

Алхимикът в мен говори, друже мой,

и този мой портрет сега е само твой.

Нима откакто сме въвлечени

в миналото на дните предишни,

стават думите по-чисти, но и по-излишни.

Миналото прави ярък тъмния предмет,

но аз виня очите си сега.

Те никога не разобличиха моя завет,

но вината им съвсем не е в това.

И как те лъжех, като писах там:

“Не мога да обичам аз по-силно!”

Не допусках, че без този плам

ще ми бъде два пъти по-трудно.

Безсилна съм пред времето сега,

уверена съм само в днешния ми ден.

А умората ме кара да не спя,

но ти отново си далеч от мен.

Душата мъртво е море

и бъдещето е така далечно,

за възрастен аз взех едно ‘дете’

и обикнах го сърдечно.

Когато имах времето пред мен,

то беше разколебано в клетви и съмнения.

Сега черна нощ е моят ден

и глъхнат всичките стремления.

Любовта е като детето – ще расте,

звезда ще бъде в бродещия мрак.

Но това далече обич не е,

а само буря в греещ знак.

Виновна съм,

грехът ми е безмерен!

Вини ме дори и моята вина.

Исках някой, тъй искрен и нежен,

че да мога с усмивка да заспя.

И сега само така ми се струва или

в моя стих веч обич не съществува?!