Когато боли,
създава се рана,
в сърцето навътре дълбоко кърви...
Той не те вижда,
и само отровно ръмжи...
Изрича прощалните думи,
понякога с горчива обида нашарени!
Изтръгва безмилостно всяка капка живот на любовта ограбена...
Боли да обичаш на залез,
защото знаеш, че ноща предстои...
В тъмнината нали всичко се губи?!...
Боли да обичаш отдалеч,
без право на любовна реч...
Боли, когато блуждаеш в мъглата и не виждаш този отсреща, дали е твоята вярна душа - заветна!...
Боли от обиди лъжовни,
които за тебе изричат,
някога верни, тъй близки сърца...
Боли,
гори...
Заболя, изгоря ...
и накрая всичко се изпепели...
Дочаках до камината докрай, когато открих две рози, от огъня оцелели.
Едната бе черна с листа изсушени и бодли уморени...
Тя предсмъртно проговори и тези слова ми завеща:
"Да, така е, веч' не се мъчи...щом любовта - лъжовна предсмъртно се мъчи!
И ти я пусни и вече "сляпо" не я гони!
Поне при този бряг ти не я търси!
И хайде, оттук се отдалечи!
И за мене никога не си мисли!"
Другата роза бе червена отвън, а към вътрешността си бе бяла.
Беше си свило красивото цветче и листа, за да се предпази от огнената стихия.
После се отвориха едно по едно листенцата
и тя ми проговори:
"От пепелта остана ми само едно:
Ако има път за вас, ще го извървите, дори след сетния час...
Дори да си далече ще те чуе и към тебе тихо ще върви...
Ако пък те не вижда в сърцето си ще те открие!
И никога не ще се в любовта осъмни!..
Никога не ще спре да те обича!"