Дъждовно

Уличен фенер и тихи стъпки,

капките от дъжд проблясват сред нощта.

Малка капка падна пред лицето ми и сякаш

аз успях да се огледам в нея, без да разбера.

Какво видях и аз не зная точно,

а капката се сля с потока и заплува с дъжда.

Изведнъж уплаших се и тъй подскочих,

че опръсках без да искам една минаваща кола.

Ами ако някой друг намери капката в дъжда

и види отражението мое в нея?

Или още по-лошо, уплаши се и той подскочи

и опръска нечия минаваща кола?

После пък замислих се сериозно,

ако този някой тръгне някой ден

да издирва кривото ми огледално отражение

и попадне не на друг, а ей така на мен?

Дали ще трябва да го поздравя

и да се усмихна в срамежливо и привидно неведение?

Или пък ще трябва да му благодаря

и да си прибера обратно отражението?

Реших, че няма нужда да го мисля

и извиних се на онази, опръскана от мен, кола.

Колко други отражения ли плуват

в същата дъждовна, нощна улична река…?

Продължих да се разхождам, без да се оглеждам вече,

под капки и златиста ярка светлина.

А до уличната лампа беше седнало детенце

и без да искам се огледах в неговата мъничка сълза…

Какво ли правеше самичко

и дъжд ли бе това, или пък истинска сълза?

Тогава нещо вътре в мен подскочи

и проста истина ме фрасна по носа!

Това не е просто някакво детенце!

„Не разбра ли, че си ти това сама?“

Отражението всеки вътре в себе си си носи

и показва го с някоя сълза.

Надява се да го открие някой… някъде,

огледал се и той в падаща в дъжда сълза.

„Ще го открие“, казах си тогава аз спокойно

и продължих да се разхождам с леко тъжната усмивка под дъжда.