А как навън вали
и падат тежко капките в нощта,
отмиват те всички грехове, но дали
това не е само отзвук от песента?
И падат тихо те,
и небето мрачно се стоварва
върху главата на дете,
върху младата гора, върху росната трева.
И небето сякаш тегне
и нозете си едва не свивам аз
пред силата на бога, погледът му тук се мерне,
а гласът му в душата си чувам аз.
И чувам го, и чувствам го,
там далеч - в нощта,
и тук - близо до моята глава,
и дъждът не спира вече час,
а какво да правя аз?
Небето тегне, няма я нощта,
нито на птиците песента.
Самотна и тъжна е тя,
сама съм аз сред пролетните цветя.
Дъждът навън вали
и сън не ме лови.
Далеч си ти от моето сърце,
нищо не може да те спре…
© Теодора Петрова Всички права запазени