Адамов (Петър Адамов)
92 216
16.09.2013 г., 19:29 ч.

Дъждът 

  Поезия » Философска
676 0 2

Припряно почука Дъждът по стъклото,
бързаше явно да влезне при мен,
отворих прозореца доста широко, 
а той не очакваше и остана смутен.

Кажи ми какво пак те води при мене?
Аз мечтая за топли лъчи,
той на леглото приседна и започна да стене,
че без бури и дъжд нямало слънчеви дни.

Така остро си бъбрихме двама
час, може би час и половина дори
накрая Дъждът се ядоса и стана,
излезна и страшна градушка изви.

Биеше дървета, прозорци и де що намери,
изливаше гняв, явно дълго таен,
вилня и трещя, но накрая притихна,
спря под прозореца тих, уморен.

Погледна в очите ми - търсеше думи,
искаше пак да влезне у нас,
затворих прозореца, даже хлопнах резето,
не разбрах, че Дъждът всъщност бях аз...

© Петър Адамов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Понякога в нас бушуват бури....Прекрасен стих!
  • Дъждът бях аз...Хареса ми погледа ти върху Аз! Поздрави!
Предложения
: ??:??