Разлиствах аз един, два, три и колко още листа
и колко още минути, часове и дни.
Душата ми прилича пак на писта,
по която всеки яростно върви.
Колко болка още има? Защо не спира да вали?
И пак сърцето заприлича на огнище
поглъщащо солените сълзи.
А те приличат на вълните,
стремящи се към свойте брегове.
И намират там следите -
мрачни, черни светове.
Светът е сляп и с болка е посипан -
излъчващ пустота и страх.
Всеки е от другия отритан,
няма във очите смях...
И колко още трябва да разлиствам? -
Няма свобода и няма смях.
Няма смисъл да премислям
минал и забравен грях...
© Дани Всички права запазени