Един изгрев в Океана...

Цяла нощ бушувал Океана

уморен люлееше вълни,

а над него Вятър бе подхванал

да гаси последните звезди...

Малко преди изгрев стана тихо,

щом дори и Вятърът се спря-

нощните видения се скриха

и тогава Слънцето изгря...

С първият си лъч премина бавно

то над всяка срещната вълна,

Океана пламна незабавно

и до хоризонта засия:

във нюанси огнено-златисти

с подлудяли диви светлини

до Безкрая чак, със поривисти

в резонанс със Вятъра вълни...

После със лъчите си обагри

облаците в чудно зарево

и извая нежно непознати

образи с неземно тържество...

И в една дълбока перспектива

въздуха дори се разгоря:

цветове се сливаха красиво...

Времето за малко даже спря!...

Слънцето изгряло се зачуди,

никога не спирало до днес,

но разпръсна то нюанси луди

и във разточителен финес...

Огнена черта на хоризонта

раздели вълшебството на две:

долу- Океана незапомнен,

горе- Вятър, облаци, небе...

... И над Океана полетяха

риби като птици, на ята,

облаците в миг порозовяха,

смесиха се Огън и Вода...

Две Стихии: сляли грациозно

своето вълшебство над Света

в тоя изгрев, в просто невъзможна

и необяснима Красота...

Всичко беше тъй невероятно:

рибите, вълните, утринта,

Океана- върнал се обратно-

в Първият си ден от Вечността!..

И това бе тъй неповторимо

(нищо че Светът е повторим!),

че нашепвах неразбрани рими

от език до днес непреводим...

... Радвах се, че утре пак ще има

изгрев подлудял от красота

и над Океана пак ще мине

с дъх на водорасли Вечността!...

Коста Качев

Някога в Пасифика