Един разказ за самотния вълк…

Отново се зазорява
и аз отново съм на перона,
чакам да мине и моят влак,
влак за никъде,
защото отново съм сама,
бродеща из самотните улици,
бродеща като самотен вълк,
в чакане на своето щастие,
на своя светъл ден.
А може би този влак е за Бургас или за Варна,
а може би не… кой ли знае за къде?
Дойде моментът и влакът пристигна.
Оказа се, че този влак е за Бургас.
Качих се и отпътувах към непознатия град,
към бледнеещия самотен и пуст плаж,
самотен също като мене,
но разликата между нас е,
че неговите сълзи са морето,
а моите са в очите,
а това, което ни събира, е
че и в двата случая ние никога не пресъхваме!

N.B. Никога не се срамувай, било то да се разплачеш, или натъжиш. Това са човешки чувства и са нещо нормално. Не прави грешката да таиш всичко в себе си, защото идва момент, в който тази събрана болка трябва да излезе по някакъв начин… В голяма част от случаите този начин е доста лош, но ако все пак стане така, по-добре вземи и се опитай тази болка да я напишеш на лист хартия, или да я изсвириш, или  каквото най-много умееш да правиш! Повярвай ми, ще ти олекне, и то много! Ще се почувстваш по-добре после!

Автор: Калина Петкова
13.11.08
гр. Русе