Една лятна вечер в Париж...*

                                      на Силвана

Бе вечер от невероятно лято

(един откраднат миг от Вечността)

без цел се шляех из Париж, когато

пред някакъв бутик стоеше Тя...

... В загледаната в пъстрата витрина

жена, със тъжно-ласкави очи

познах сега, (след толкова години!)-

момичето от моите мечти...

Тайфунът на годините и нея

не беше в яростта си пощадил,

но пламъкът, от младостта довеян,

в очите ѝ се беше съхранил...

Повиках я... Тя бързо се обърна

и като чудо, също ме позна,

и някак си животът ни се върна

назад в едни вълшебни времена...

Когато беше непознато още

„изтръпването” в нашите гърди

в едни безкрайни пълнолунни нощи

със падащи от Вечността звезди.

И с толкова наричани желания

когато се отронваше звезда,

но и с наивните ни обещания

останали в живота без следа!...

... След дългата минута на мълчание

оказахме се пак във „древността”

с неповторимото очарование

от трепетите първи на Страстта...

И аз съм пак на мястото за срещи,

и пак с червена роза във ръка,

и гледам пак към спирката отсреща,

че тя ще закъснее и сега...

А бяхма влюбени през него лято

но в някакъв, навярно друг живот,

а в тази вечер, ето че съдбата

играе пак със изненадващ ход...

... Един живот кажи-речи минава,

един въпрос остава нерешим:

„Какво ли би било, ако тогава

не бе решила да се разделим?...”

Но никога не ще узнаем значи,

какво би станало със теб, със мен:

назад- мъгла на миналото в здрача,

напред- живот безкрайно усложнен...

... Да помечтаем: ако се повтори

и ето пред дилема пак стоим,

да можем- поумнели от „истории”

с теб заедно напред да продължим...

А вечерите във Париж са чудни,

(загубеният рай на „Бел епок”!)

и търсиш във тълпата жадни устни

от Любовта на късният барок!...

Във малки тротоарни кафенета

тук Времето безкрайният си бяг

е спряло във небесната карета,

пред чашата със недопит коняк...

А вятър с носталгичен оптимизъм

омесил се с човешките тълпи,

играе с късите поли- и еротизъм

в капризните му пориви струѝ...

... Забравено желание простена,

но оцеляло с някогашна страст,

когато спряхме на брега на Сена:

и ме целуна... И целунах аз!...

Подобно на вълнение далечно

реката монотонно шумолѝ,

а светлините на Париж във тази вечер

танцуват върху нейните води...

С мелодия от „старото” ни Време

от Вечността дойде Едит Пиаф,

разказа ни за своите проблеми,

а тръгвайки остави автограф...

Съдбата често грубо се шегува

и страшно от шегите ѝ боли,

а в опита „назад” да се пътува

е пътят все осеян със бодли...

... Стояхме там до сутринта, когато

реалният живот ни сграбчи пак

и ето: забраненото ни лято

остана в нощният вълшебен мрак...

Коста Качев,

23.11.2014.

*от цикъла „Една нощ в Страната на спомените”