Една нощ с Нощта...
- Вечернùце, нали ми обеща,
за Нощта да ми разкажеш тази вечер?
- Да, мила, помня, че ти обещах.
Но, ако искаш, нека с нея да те срещна...
Стъписах се. Предложиха ми среща със Нощта,
а аз дори на сън не бих си го помислила.
Не вярвах, но поклатих за съгласие глава...
И после... после тъмнината заизбистря се.
Не изсветля. Напротив, някак бистро потъмня.
(Доколко може тъмното съвсем да потъмнее.)
Извая плавно формите и силуета на жена.
Пророни думи няколко, а аз немеех:
- Не се плаши! - Не бях съвсем уплашена.
По-скоро гледах и не вярвах на очите си.
Пред мен стоеше най-красивата, пленителна жена...
Едва ли някой би я сътворил дори в мечтите си.
Така и думи не намерих за да отговоря -
стоях сащисана... (Каква ли гледка бях?!)
- Е, хайде някъде да седнем и говорим.
Ще ми се довериш ли?... - рече тихо тя.
Успях да кимна пак и мигом се намерихме
на стълби някакви към някакво мазе.
Нощта почука лекичко, вратата се отвори
и после спуснаха след двете ни резе.
От поглед пръв на някакъв бардак приличаше.
Със пейки дървени - пред дървените маси.
Едно джудже сред масите притичваше
и носеше препълнени със вùно чаши.
Стените - в свещи целите, таванът - черен,
а черната повърхност светлинките отразяваше.
Не, мисълта ми май не беше много верна -
таванът горе във съзвездия ги съчетаваше...
На най-отдалечена маса седнахме, във ъгъла.
Оттам разглеждах залата като зашеметена.
Загледах се във бармана, красиво смугъл...
Нощта мълчеше и ме чакаше да се съвзема.
Край масите седяха хора странни, меко казано.
И повечето някак си на скитници приличаха.
Не беше в дрехите, не беше и натрапчиво -
лежеше скитническото като мъгла в очите им.
И, общо взето, имаше от всички възрасти...
Видях едно момиченце с кибритче да си свети.
И просяк възрастен, приседнал до огнището,
ръце отпуснал, с камък до нозете си.
Прибрах си погледа, от гледката смутена...
Защо ли имах чувството, че съм ги виждала?
- Позна ли ги? - Нощта отправи взор към мене
и сянка някаква в лицето ú премина.
- Познати са ми, но не мога да се сетя.-
В недоумение повдигнах рамене учудено.
- Е, да... - Нощта приятелски ме хвана за ръцете.-
Да ги забравяте човешко е и не е чудно...
Момиченцето там е малката Кибритопродавачка.
Аз бях единствената с нея в онзи студ навън,
когато с клечките в кибритчето си драскаше...
... Премина с пламъчетата към вечния си сън.
А просякът, приседнал с камък до огнището,
някога се молеше за хляб пред стара църква.
Подадоха му камъка... - Отрони тя въздишка. -
Той, всъщност, от студа... човешкия, измръзна.
Наместо къшей хляб... - Усетих отчаяние...
Отдръпнах погледа си, шарещ между тези хора.
Зарових в чантата си за цигарите, засрамена,
та чак земята ми се искаше да се разтвори.
- Нима при тебе идват след смъртта си? -
Запалвайки, попитах я. Тъй нещичко да кажа...
- О, не. При мен остава само земната им сянка -
историята на живота им - да я разкажа.
Душите им измъчени към севера изпращам.-
Нощта потри лице във видимо страдание.-
Преди завинаги към Вечността да ги отпратя,
изгряват в прелестното Северно сияние.
- Но те са живи тук! - възкликнах аз смутено.
- След земната ви смърт тук сенките живеят...
Изгледах я невярващо, по-точно изумено...
- ... И като вас тук плачат, радват се и смеят.
- Шегуваш се? - Погледнах в чернотата на очите ú.
Такава искреност видях от тях да се излива!...
За миг гримаса странна разкриви чертите ú,
а после тъжно я видях да се засмива.
- Но как?... Защо?... Какъв, все пак, е смисълът?...
Почти заекващо задавах си въпросите.
- Не искаш ли по нещичко да пийнем?
Пък после ще говорим и за философия...
Разбрах, че се шегува. Не, не за питието.
Нощта направи жест към бармана да ни налее.
- Ще нищим сътворението, даже битието...
А може пък и някой трубадур да ни попее.
Едва след тези думи се усмихнах, проумяла,
че в срещата ми с нея няма нищо страшно.
Че мога да си тръгна само помъдряла,
когато огънят на сутринта загасне...
- Ще ме почерпиш ли една от твоите,
че нямам навика да нося с мен цигари?
Подадох ú ги. Тя наведе се. Видях звезди...
в косите й... И с огънчето здраво се опарих.
- Не са звезди - разсмя се този път Нощта
и махна за поръчката на сервитьора. -
Е, астрономия и астрофизика и аз чета.
Така че, миличката ми, това са метеори.
- Съвсем логично, само че не мислех...
И някак все забравям, че не си обикновена.
Приличаш на жена. Е, малко по-различна,
но твърде земна, даже смъртна като мене.
- О, де да бях!... - помръкна на Нощта лицето,
но сянка някаква полегна върху масата.
- Здравей, любима! - Глас, дълбок като морето,
изпълни въздуха, преди да зърна чашите.-
Ще ме представиш ли на новата ни гостенка?
Повдигнах поглед и зазяпах като омагьосана.
Бе много по-красив и по-мъжествен отзад бара...
От смут ушите ми пищяха като шамаросана.
- Не, Казанова, хич недей да го помисляш.
А и гостуването ú при мен не е случайно.
Тя не е сянка. Не, недей да се замисляш!
И нека този факт да си остане наша тайна...
Мъжът въздъхна тежко, видимо пресилено.
Усмивката му се разля като пожар във мене.
Докосна ме с ръка. Дъхът ми секна и усилено
опитах се неоправданото вълнение да стегна.
Нощта повдигна вежди и погледна иронично.
- Мдааа, Казанова, си е Казанова винаги.
За него всичко позволено е и е прилично.
Жените с поглед омагьосва още и не мигнали.
- Как Казанова?!... - Гледах подир него. -
Та той по-друго е изглеждал. Пише в книгите.
И във мъжа отново вперих поглед изумено...
- Това е сянката му тук, какъвто са го виждали.
- Ей, Богу! Не разбирам. Обясни ми.
Нима тук сенките различни са от истинските хора?
- Разбира се, че са различни, мила,
тук сенките са на живота, който те са водили.
Такъв е бил животът му в действителност -
красив, мъжествен, дързък, омагьосващ.
Такъв изглеждал е в очите на жените си.
Усети го и ти такъв, преди дори да те докосне.
А виждаш ли джуджето - сервитьора с виното?
Той цял живот пред другите се е навеждал.
Лакейничил е там навън във цялото си минало
и тук сега в такава сянка се оглежда...
Сега ще ти покажа нещо. Ще се смаеш.
Виж младежа в дъното, наблизо до вратата.
Разгледай го добре. Дали ще го познаеш?
И с колко мъка приживе го награди съдбата?
Видях младеж, като младеж... Е, не безличен,
но нищичко във него не можах да разпозная.
- Светът към него беше твърде безразличен...
и Квазимодо го наричаха - прошепна тя накрая.
- Почакай. Той нали все пак герой е от роман?
А как така сред тези сенки в твоя свят битува?
- И да, и не! Светът премного е голям,
за да си мислите, че в тях героите не съществуват.
Мосю Юго намери думата "Съдба" във Нотр Дам,
от нечия ръка със болка на стената издълбана...
Реших историята на младежа да му дам.
Разказах за живота му и той описа го в романа.
Но права си. Тук сенки има и от книгите,
от разказите, песните, дори от мислите.
През всички векове, до тук изминати,
най-трудно се оправям със онез... нечистите.
Погледнах пак Нощта. Но бях в недоумение.
Къде ли тези сенки ги побираше горката?
- Така е, - кимна тя. - човешкото въображение
оставя твърде много плътни сенки по земята...
- Но тук са твърде малко, а къде са другите? -
Аз разсъждавах си така... съвсем човешки.
- Сред хората. Във сънищата и заблудите...
Поправят стари или трупат нови грешки...
Нощта повдигна чашата със вùно и отпи.
Замислих се за впечатлението си отначало -
за скитническото, лежащо в техните очи.
И чак сега разбрах защо го бях видяла.
- За себе си не ми разказа нищо - казах,
след като двете дълго и замислено мълчахме.
Съзвездията горе по тавана избледняваха,
а залата все повече се пълнеше със гости.
- Някога, в началото бе абсолютна тъмнина -
започна тихичко Нощта да ми разказва. -
И рече Бог: "Да бъде светлина!"
И Бог хареса я, и продължи да я показва.
Тогава, преди нея, бях съвсем сама.
Не съществуваха ни хората, звездите.
А аз мечтаех в тъмното сред пълна самота...
(Та, от тогава са ми, всъщност, и мечтите...)
Мечтаех някак странно - все невиждани неща,
които само в сънищата ми се появяваха.
Не можех да ги зная... даже и в съня,
но явно Бог и ангелите му ми подаряваха.
Или пък бяха сънищата ми от Вечността...
Със сигурност не мога да ти кажа.
Нали от нея бях зачената сред тъмнина.
Не зная как, а тя не пожела да ми разкаже.
...По-късно Слънцето от Светлината се роди,
а Бог създаде в орбита му планети.
Избрах го. Него. Сред безброй звезди.
По женски влюбих се, когато то засвети...
Нощта преглътна с мъка. Вгледа се в страни.
Какво ли мъчеше се във очите си да скрие?
Отново зърнах метеорите сред нейните коси,
които утрото за мен на звезден прах ще стрие.
- Не. За любовта си няма да разказвам
и колко свята е била, и колко всеотдайна,
нима не е при всички ни такава отначало,
поне в онези първи мигове... така омайни?...
Нататък... простичко, като при всички хора...
Близначки две, родени в знака на Венера.
Нарекохме ги Вечер и Аврора...
но бях изключила, че съществува вече Време.
Да. Времето роди се със звездите.
И почна на безсмъртието да брои обратно.
На всеки техен лъч попиваше следите
и водеше ги към смъртта им безвъзвратно.
Не е виновно Времето за своите способности.
Децата не избират ги, ни своите родители.
Живот и Смърт родиха я - отдавна са разведени,
но тя и днес се лута между тях притисната.
Защо ме гледаш тъй? Учудваш се, че казвам тя.
Но аз на вас най-много съм се чудела.
Та, всъщност, Времето е най-типичната жена.
Все бърза лудо и все нещо е загубила...
А после Времето роди дете - Деня
и то бе увенчано със лъчите на баща си.
Така за изневярата на Слънцето разбрах.
Оттеглих се завинаги във самотата си.
Дали е мислел, че със Времето флиртувайки,
ще може свойта гибел да разсрочи...
Не знам. Заминах си от него без сбогуване
и не зададох даже никакви въпроси.
Сега Денят на дъщеря ми Вечер е съпруг.
Синът им Утрото със другата живее.
Светът отдавна вече е различно друг
и само в мойта памет миналото тлее.
- Нима не помнят нищо отпреди това?
Нима и паметта монета е разменна?
- Не, скъпа, Паметта е дъщеря на Вечността,
но там, където Времето царува - тя е тленна.
Дори сред вас се казва, като на шега,
че Времето е със способност да лекува.
То не лекува, а изсмуква Паметта...
И за това от него тя безумно се страхува.
- А дъщерите ти? Нима не знаят за това?
- Кому е нужно? Имат свой живот... Достатъчно!
От мен те имат красота и даже тъмнина,
а от баща си носят слънчеви отблясъци...
... Обичам ги. Но, че ги има, стига ми.
А майчински оставям в небесата им зеница
и спътница от мен завинаги да имат,
Вечернùцата се научих да превръщам във Зорница.
Да, знам, че за бездомница ме мислят,
че съжаляват ме, и все надежди ми оставят...-
Усмихна се Нощта така, като родител.-
Но те не знаят, че мечтите са им моята награда...
Загледах се отново в тъмнината на очите ú.
Галактики любов видях във тях да се завихрят.
Тя замълча... Протегна се и ме погали по косите...
... Надникна към леглото ми Зорницата усмихната...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ти за тази приказна поезия!
-
Изключително!!!Феерия от образи,фантазия и мъдрост!Аплодисменти!!!
-
Много хубаво браво.Майстор си.Можеш да напишеш всичко.Напиши нещо голямо.Ода ,поема пиеса в стихове.Ти можеш.
-
Благодаря ви за хубавите думи, Приятели!
Нощта ви обича!... -
Радвам се, че и аз те открих! Поздрави за произведението!
-
Твоето не е само поезия,то е философия, мъдрост, великолепие от образи и чувства!
-
Великолепно!!!Прегръдки,Павлинче!!!
-
Изключително...
Мога да попиша доста, ама ще обобщя( така, по моему):
AVE!
-
Пренесе ме в някакъв нереален, магичен свят...!
Нямам думи!!!
Павли*!!! -
Паметта е дъщеря на Вечността,
но там, където Времето царува - тя е тленна.
Дори сред вас се казва, като на шега,
че Времето е със способност да лекува.
То не лекува, а изсмуква Паметта...
И за това от него тя безумно се страхува.
Ти си най-невероятната в този сайт. Това не е комплимент, това е факт.Толкова мъдрост, философия, красота, лирика и доброта има в стиховете ти!
Прекланям се пред таланта! -
"Нощта повдигна чашата със вùно и отпи.
Замислих се за впечатлението си отначало -
за скитническото, лежащо в техните очи.
И чак сега разбрах защо го бях видяла."
И аз видях...през твоите очи...
Очарователно вълшебство в този стих.Благодаря ти!
-
И аз се нареждам да те прегърна!
-
Аз нямам думи...приказно великолепие, оригинални хрумвания и всичко е съчетано по неповторим начин.
Поздрави!!! -
Поздрав от Зорница.
-
ГОСПОД ОПРЕДЕЛЕНО НЕ Е ЖАЛИЛ ТАЛАНТ, ЗАЩОТО ВСЯКО ТВОЕ ТВОРЕНИЕ Е ВЕЛИКО, ПОДОБНО НА НЕГОВИТЕ!!!!
-
ти...ти си невероятна...наистина великолепие...
спря ми дъхът...Поли...! -
Много вълнуващо, Поли!
Прочетох с удоволствие!
Благодаря и те прегръщам! -
ДА!
-
Вълшебно е!
-
Шехеразада да си гледа работата (каквато и да е тя) само да не разказва повече приказки!
Павлинееееееее, обичам те!
Много!
И те прегръщам! Още повече!
Разказвай още и още, и ощеееее!
п.п. Копнах си го! -
Не напразно съм те сложила в моята "десятка" и с обич чета мила Поли!!
Дано съхраняваме Паметта повече...
(Ако разрешиш мисля да го подаря на нашата лит. група - чест ще е за нас - прегръщам те!!!) -
и само как ме срещна ...
незабравима среща, Поли, с удоволствие бих я повторила няколко пъти ...
А дължината на това творение ...
просто е равна на времетраенето на пръгръдката ми
гуш.com -
Не съжалявам, че прочетох това великолепие до края. Пълно е с оригинални мисли и хрумвания. Очертава се страхотен цикъл
-
Твоите стихове са най-красивите и дълбоко въздействащи чрез замисъла си природно-философски картини, нарисувани с възхитителните багри на поетичното слово!
Поздрави, Андрина! -
Направи ме и мен присъстваща на тази необикновенна и вълшебна среща !От коетооо...още повече обикнах Нощта ! ПОЗДРАВЯВАМ ТЕ ЗА ОРИГИНАЛНАТА ИДЕЯ ! ПРЕКРАСНО !
-
Невероятно е! Изключително оригинално като формат, идея и изпълнение!
Най-искрено възхищение породи тази красота у мен! Аплодисменти!
Поздрави, Павлина!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Всички други думи ги глътнах, четейки пиршеството ти от думи и красота.