ЕДНА СЛЪНЧЕВА ПРИКАЗКА И НЯКОЛКО ДУМИ ЗА НЕЯ
Една вечер полярна
видяло Голямото Слънце
Малкото Слънце.
И понеже било закачливо,
като всички Слънца,
решило да се посдърпа
с Малкото Слънце –
сякаш нищо невиждащо
и въртящо се само
около своята орбита,
в своята малка галактика.
Ала Малкото Слънце
(като всички Слънца),
не останало длъжно на своя събрат.
И се вгледали в себе си двете Слънца,
и започнали лека словесна игра –
както става в живота.
Били те от галактики близки,
или... може би от една,
но не били се срещали до тогава.
Почнало всичко уж на шега...
Да, но май, че се влюбили
двете небесни тела.
Тръгнали двете Слънца след това
едно към друго
и пак се въртели около себе си,
но излезли от своите орбити...
Сблъсъкът станал почти неизбежен!
Смесили се галактики две,
или различни планети
от една галактика
и... настъпил хаос голям...
За добро или зло? –
Не знам.
И се прегърнали двете Слънца.
А Планетите се изплашили,
ала... нищо не предприели –
двете Слънца така запламтели,
че всичко наоколо заслепили...
Тогава случайно попаднах там.
От любов ли горяха,
от болка ли?
Виж, това вече – не знам.
Вие питате: „Ами после?”
После ли?
После аз ослепях
и... подминах...
Дали двете Слънца все още горят?
Не мога да кажа.
Не виждам...
Има правило:
„Щом Планети се сблъскат и... край!” –
като в живота.
Има изключение от правилото:
„Двете Слънца
да се слеят в едно
и всичко по-ярко да блесне,
и редът да се върне.” –
като в приказките...
Ослепях и не виждам.
Но вярвам в тях!
Вярвам в красивите Слънчеви приказки!
С много любов на жената, която не загуби вярата си и която ме научи да вярвам, опитвайки се да превърне обикновения живот в приказка!
Благодаря ти за уроците, МАМО!
© Илзе Енчева Всички права запазени
Прегръдка!