Една вечер в страната на спомените... 4

Помниш ли, тогава бяхме в планината,

ти си бе закичила със цветя косата,

Слънцето към залеза вече се отправяше

и Звезда-вечерница нежно ни задяваше...

Помниш ли, нощувахме в дървената хижа,

за която случаят беше се погрижил,

че изкочи тя, ето тъй, от нищото,

кой знай от кога, без огън във огнището...

Нейде над върхарите на тъмните дървета

сърпа на Луната, светна на небето.

Бухал във гората някъде забуха,

стреснал тишината, поначало глуха...

Още се страхувах аз да те целуна,

всеки бор вибрираше нежно като струна,

вечерният вятър в стволовете стройни

свиреше мелодии от горските усойни...

Помниш ли, тогава, хванал ти ръката,

взирахме се стреснато с ужас в тъмнината!...

Помниш ли звездата в мрака дето падна-

как си пожелахме: щастие за двама?...

След това в оная запустяла хижа

огънят запален сенките раздвижи,

а от топлината, или пък- уюта

сгушила се в мене ти заспа ми в скута...

Сенките танцуваха, фантастично всяка,

оживели светеха въглените в мрака,

после се събуди ти и стъкна огъня,

а какво се случи: цял живот го помня!...

През нощта вилняха ветрове в гората,

оня бухал спореше сам със тишината...

Ранобудно Слънце в утринта издърпа

бързо от небето на Луната сърпа...

Изворчето помниш ли, самодивско, дето

първо се огледа и изми лицето,

и цветята помниш ли, с красотата дива,

и със тях в косата си, колко бе красива!...

Тръгнахме към изгрева със Звезда-зорница,

помниш ли там рееше се вече ранна птица?...

Търсех да намеря подходяща дума-

ти когато бързо и нежно ме целуна...

... Вихрите житейски после ни подеха

любовта заглъхна като горско ехо,

но остана тази, нощ във планината,

във която беше със цветя косата...

Коста Качев,

26.10.2014.