Екзистенциално № 6

Светът ни е побъркан –

върти се пощурял,

далѝ е пак „накъркан”,

илѝ – не изтрезнял!?...

... Земята си прекрасна

от вековѐ без жал

измъчва най-ужасно –

дори и не разбрал!...

Решил е неотдавна

от космоса над нас

да населява главно

на първо време – Марс!...

В скафандри ще живее

закаран в пустошта,

а как ще оцелее:

не мисли за Страстта!

... А родната планета

не иска да спасѝ...

(Обаче тя вендета

май вече му гласѝ...)

Получил наготово

Живот комфортен тук –

е замечтал отново

да го смени, но с друг...

Да бъде неотложно

космически номад,

дорѝ и без възможност

за връщане назад.

С възторженост нелепа

на старт застанал днес,

разчита на подкрепа

от нашия прогрес.

... Но „горе” дебне хѝщно

сам Космосът жесток,

а не предвидил „Нѝщото” –

виновно гледа: Бог!...

Безумна Гравитация

не ще му позволѝ:

Човешка еманация

всред мъртвите звезди!...

Скафандърът напусне ли:

Животът ще умрѐ,

че няма как изкуствено

дъхът си там да спрѐ!...

На атоми в Пространството –

след туй ще почне пак

безкрайно сам да странства

във търсене на Бряг!...

С желание „несбъднато”

нагоре все лети,

обаче към „отвъдното” –

май не разбрал вървѝ...

... А беше уж разумен:

единственият вид

все óше не изгубен...

(Илѝ пък не открит!...)

01.09.2019.