Ел Камино*

(Пътят)

„Човекът“ добре преживява,

но идва внезапен Момент,

когато за Път закопнява –

номад по душа... Приземе́н...

Оставя без жалост комфорта

на своя сегашен живот

събран в „статистична кохорта“ –

за Правото: „Да е на ход!...“

И ето: той древните пътища

избира за своя съдба,

и всичко за своето бъдеще

е скрил в пилигримска торба...

Тояга – да има опора,

кратунка с вода за из път,

а покрив в нощта за отмора

възможно да му е – дъждът...

И някак: до днес  непозната –                             

с имагине́рен светлик

омайваща Вяра в Душата

го грабва във същия миг...

... И тръгва Човекът тогава,

а Пътят повежда го сам –

тъй както Страстта повелява –

в посока към Божия храм...

Със своите мисли останал

интимно в нощта, насаме́ –

разбира с какво се е хванал:

в Живота си шанс да даде́...

А „черната дупка“ в Душата му

 „погълнала“ всички  мечти –

дали́ ще ги прати нататък

във път към далечни звезди?...

И с тях да насели Човекът

незнайни до днес Светове́,

където Животът е текъл

в отделни от нас векове́...

... А Пътят към Храма е труден,

не е като пролетен лес –

във ранното утро пробуден

от птици в любовен ексцес...

Човекът върви под звездите, **

торбата досадно тежи́,

че в нея: не само мечтите –

и сухите дрехи държи́!...

Разбрал е божествено ясно

(с „престоя“ си в своя Живот),

че Пътят е нещо прекрасно –

към Вярата щом си на ход...

... А в мъглявината на пътя

го чака един Океан –  ***

и той като него от мъка

и вихрена страст разлюлян...

И стигнал Човекът до Края

поема възви́шен назад,

а в Пътят обратен мечтае –

Промяна в познатия Свят!...

14.08.2020.                                           

*древния поклоннически път

**Ел Камино „върви“ под Млечния път

*** Атлантически океан