7.02.2009 г., 14:10 ч.

Есен 

  Поезия » Друга
1241 0 3
 

   Есен в твоето примирение

         Като отронен лист

                   от скрежна есен,

         падаш тихо

                        от стеблото

               и догарят

                   есенните багри

         до кафяво-черни

                   земни сенки.

        

         Вървиш със тежкия

                   съдбовен стих,

         забързал в парка

                   сред листака сух.

         Отронваш миг самотен,

         под надвисналия в тъмен

                   смут - поврат.

         Няма никой с бродни

                   стъпки,

         да откъсне от забрава

                   мисълта.

         Нищо, че в нощта - бездънна

            търси някой своя път.

         Нищо, че бледнеят чувства,

         че отронваш ведро покривало,

            че забравяш миг.

         Че назад неволно стъпваш

         и отпуснал вярната следа,

         сривайки се бавно

                   с каменния пад -

         тръгваш ти надолу!

             ... после пак

                       -  назад...

         Стъпка, подир стъпка

        - чудо:

         След осмисления, верния

              залог

        сменяш туй, в което вярваш

        и в измисления нов

               пролог

        отстъпка, по отстъпка

        - вяло, сиво

                    като дим

        се провираш

                    през комина;

         - чувства, мигове, представи

              отлетели без следа

                         през отвора черен

         - бавно, бавно сякаш дим.

         Силата, която без причина

                   те оставя,

         красотата те напуска :

         искаш да откриваш,

         а отдавна без надежда

         - всичко си открил.

         Сам, когато си останал,

         взрял се в земната поява

           във солта и във меда,

         на хората в забравения ритъм...

         Изтриваш сетен спомен

         на повярвалия в непреходен

                   израз,

         на осмисления, неизброден

                   дух,

         във зората иглокожа -

         в бездна глуха над нощта.

         В своето отново връщане,

         не превърнало се в ново

                   виждане:

         - илюзия е разрушена сила,

         - бъдещето - безметежно

           и съвсем безстрастно

                    време!

          Есен.

 

          В чудни, захаросани кристали

                   изгори малките треви,

         виж опари

                   ширнали гори,

         ето пак оголи

         зъберните, стръмни склонове

         на заспали, едри, яки

                   планини...

        

         Сенки златни бягат,

         падат слънчеви листа.

         После посребрени,

         бързо те изтляват

         - изсушени, уморени, вечни

                 в сетния си час!

         И отправил мрачен поглед

               над купа кафяво-сив

         искаш ти, човек

         - самотен, тъжен и унил,

         да изтлееш като есен...

         кафяв очи да склопиш

         и зелен

                 мъхнато-ведър,

                            и смолист

         през пролетта

                       да разцъфтиш!

 

         07.03.83

© Валери Качов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??