ЕСЕНЕН ПАНАИР

                        На сина ми Иван Станков

Над мочурливите лагуни навървят жерави ята.

Потеглят цигански катуни да калайдисват пак света.

Момите стягат се за бани – там ергенашът серт кълби.

И вино пият пехливани

подир махленските борби.

А кметът лющи на мегдана две шепи пукан слънчоглед.

Ще взема кмет и аз да стана. Додея ми да съм поет.

Да си задавам все въпроса ту би или ор нот ту би?

И хоремага ще варосам.

И черквицата – може би.

Но, хайде, сине, да отидем – да купим захарен памук.

Измама, облак от обида е глътката ни въздух тук.

След малко, щом ни глътне влакът, и ти – оплескан до уши –

ще гледаш как летят във мрака

излъганите ни души.

Над мочурливите лагуни прелитат сетните ята.

За колкото да се целунем дошли сме, сине, на света.

За мен от небесата сини – невидим – ангелът тръби.

Дорде през панаира минем –

и ме изгубиш, може би.