Препънах се в небесните поляни,
в едно самотно цвете върху тях.
От ветровете святи разлюляно.
Превърнах се на слънце и изгрях.
Звездите бяха сребърни монети
на дъното на кладенци от вечен мрак.
Изпуснати от най-великите поети
със суеверен жест - любов да има пак.
© Младен Мисана Всички права запазени