Виждам в очите си езеро мъка,

бушува, прелива и бясно се смее.

Изтича капка по капка по всяка стена.

Нещастна съм, като планета без своята луна.

Умирам през ден, изяждана бавно,

от рая за който толкова жадно копнях.

Нима заслужавах тази съдба

или просто мечта се превърна в реалност.

Виждаш ли навън ситния дъжд?

За мен той е мътен пясък отрова.

Сипе се тихо по мойта земя

и трови живота ù тъй жален и вял.

Избърсвам кръвта си от бузите черни,

изтривам очите ми препълнени с пепел,

деня нов съм готова да видя

и колко отрова мога още аз да преглътна.