Исках да си тук - с ореол от вечерна позлата.
А падна в езеро на пеперудена забрава.
Като светкавица. И гръм. Желани от земята,
за да събудят дълго спящата ù лава.
Намирам те в птица. И в устрем на ято.
Намирам те в хляба на житните делници.
И с обич поглъщам от теб синевата,
през крилото на някоя вятърна мелница.
Погледни ме, дори със очите на хищник,
застинал в поза за скок – инстинктивно.
И в мене върни онази, предишната,
оскъдно щастлива и непростимо наивна...