Душицата птича на длан ми дарява небето.
Не помни ли как ги отрязаха мойте крила?
Отдавна е свит хоризонтът до там, до където,
ни знае ме някой, ни помни каква съм била.
До зрънце смаляват се всички бездомни сезони,
душата ми гладна до смърт се бичува сама.
И всуе житейската есен сълзите си рони,
съдбата била е кафез, самота и тъма.
Да имам приятел – прозорец за миг да отвори,
да вдигне от клепките мръсно и прашно перде...
Дори и безкрилите нощем сънуват простори,
денят е с решетки – белязан – от де, до къде... ...