Минават дните ми като на филм

и търся смисъла на новия сюжет.

Живея, сякаш съм ги заменил,

подтиквайки от егоизма си проклет.

Питам се къде ще му излезе краят.

Седя самотен в празната си стая.

Сценария поглеждам – все е тая –

нали ще бъде същият накрая.

Загубен в мислите дълбоки,

вървя, притихнал, напосоки.

Сънувам, мисля в самота

и чакам свойта свобода.

За миг се стряскам –

чувам стъпки, дихание човешко

и осъзнавам, че за нова сцена

ще трябва мълчание зловещо.

И пак започвам старата си песен –

отнети мисли, закъсняла есен.

Свободата да дочакам аз не мога.

С усещане за жал поглеждат ме –

нима не виждате в очите ми тревога.

***

Глухи, загубени и слепи

лутате се по безкрайните пътеки.

И сещам се защо останал съм аз сам.

От толкоз егоизъм нямате ли срам?

Риданията детски не зачитате.

Страдания човешки вий отричате.

И чудя се изобщо как сте оцелели

в света на болка и на злоба – цели?

Убивам мислите зловещи.

Започвам моя ден човешки,

но свършва всичко пак накрая –

самотен съм във старата си стая.