Kакво ли си видял ти, стар гадателю,
във моите всетърсещи очи,
чак толкоз ужаси и болки непознати ли,
че не желаеш дори да ме докоснеш ти?
Не хапя, с нокти не раздирам плът,
макар че от безсилие не виждам вече път.
Пред мен върви неволя, зад мен страхът,
по друмищата прашни краката ми кървят.
Ала душата ми остана бяла, чиста
като поток шумящ във ясен ден
и свети в мен искра, потиска
и болки, и нещастие, и скръб. ...