ГАЛОП ПРЕЗ ПРОЛЕТТА
През полята, окъпани в дъжд,
съзерцавах коне как препускат.
Полудялата цъфнала ръж
ги поглъщаше с призрачни устни.
Като тежки оловни стрели
към небето се стрелваха пръски.
Все се моля – щом пак завали,
паметта ми за тях да възкръсне.
Заплени ме стремежът за скок –
като трепет от първа целувка,
като усет за равенство с Бог,
нервна тръпка при натиск на спусък.
Нямах смелост да тръгна след тях –
там където небето прелива
във първичния пролетен грях
на смълчаната млада коприва.
Те изчезваха бързо в глъбта
на пространство, потънало в злато.
После залезът тихо изтля
и нощта спусна плащ над земята...
А в кръвта ми – с безспирен синкоп,
откънтяват дъждовни вселени.
Ако Раят това е, дано
там да има и място за мене.
© Валентина Йотова Всички права запазени