27.01.2014 г., 18:13 ч.  

Гибелта на екзистенцията 

  Поезия » Друга
674 0 0

Вехнеща  гора умира бавно в забрава и тъга край зловонните кървави блата.
През клонестите лабиринти проблясва ярък лунен лъч и сянката безжалостно разкъсва.
Черни кръстове ръждясали от кръв простират се навред по безбрежните поля.
И болката – рана, раздирана от мрак и самота, безмилостно в зенит възкръсва.

Надеждата издъхва в мъка,  жестоко повалена в бездна, пропита от мраморни
сълзи.
Омразата трансцедентална призовава неземни божества и небосводът болезнено започва да
кърви.
Красотата е удавена под океан от мъртви ледени вълни,  потънала от кървав студ, в агония
скърби.
Заразата прогнила осквернява и разлага болнавите пространства и презрение в  душата ù
блести.

Смъртта безкрайна отеква и трепти  в астралните полета - проправя път за гробищния мрак.
В края на тъмния космически тунел блещука бледо светлина, ала – слаб загасващ зрак.
И душите безутешни в конвулсивен гърч се давят, разяждани от всепоглъщащата скръб.
Дървото на живота и смъртта разлага се и чезне – остава само слаб и сивкав дъб.

Гибелно страдание слънцето разкъсва на частици тъмни, печално възражда се мъглата.
Ронят се бистри дъждовни снежинкосълзи, силите изчерпват се и безспирно раната пламти.
Безсилието обладава материята и духа, неспирно гниещи горестно кървят сърцата.
Но нещастието продължава вечно и дори отвъд  смъртта не престава силно да гори...

© Никой Никога Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??