Тъй далече си от мен сега
и нощите ми стават нереалност.
Душата ми- опушена луна,
а ежедневието ми е прощално!
Защо отиде в чуждата страна?
Аз станах птица без криле във полет,
и погледът ми среща все тъма,
живот- неразцъфтяна пролет.
И нека майчината ми сълза
те пази, закриля и топли.
Станах цигулка в нощта,
скрибуцаща песен, пропита със вопли!
Живееш, битуваш в английска земя.
Защо ли там се чувстваш щастлива?
Но, дъще, в сърцето закътай заръка една:
А, Б, В-то пази, защото английската реч
словото българско бавно изтрива.
И какво остана от мен- лист бяла хартия,
върху който не мога да пиша.
А тъгата по теб плевел пося,
който ме дращи и ми пречи да дишам!
© Лидия Всички права запазени