Глутница бездомни кучета

кръстосва черните мъртвешки улици.

Студът е примката, гладът – палачът.

И сивата си щора спуснал бе,

затрупан в градската просъница,

магазинът, чийто продавач

от склада пак изрови нещо:

купчина преоценени вещи

и по окъпаните в светлина витрини,

подсвирквайки си, ги подреждаше.

Върху рафтовете талашитени –

загладени и нивелирани,

лакирани, полирани,

сковани от дъски ковчежни,

върху които с погледи забелени

лежали бяха хиляди, непреживели Прехода...

Върху няколко дъски ковчежни.

Мъглите пееха гробовно – не, ревяха.

Смееха се и мълчаха... Стенеха.

Последният клиент напусна преди час,

със себе си отнесе всичко свято;

а сякаш бе преди минута.

Глутницата повъртя се още малко.

Но улицата беше пуста –

като душата на сираче.

Нечут остана там

викът на продавача,

когото кучетата, част по част,

разкъсаха...

Това видях, това описах.

И без да искам – изкрещях.

Но не от страх, а от безсилие

изпсувах, после – май заспах.