Горделиво се перчи борът в гората,

букът до него, свил клони, мълчи,

че дошло е време да му капят листата,

дошло е време своя сън да заспи.

- Виж ме, колко зелен съм,красив -

сияе борчето младо -

а ти, с листа пожълтели,

не можеш се мери със мене.

    Букът мълчи и не трепва.

- Ветре - извика борчето в тишината -

ела, ветре, вземи на бука листата!

    Духна ветрецът доволен,

събори на букът листата,

а борчето горделиво извика:

- Сега кой е най-красив във гората?

- Не се радвай, борче красиво. -

     спокойно букът изрече -

Аз нямам иглички зелени,

и не ще ме отсекат за украса,

а ти дали ще си тука тогава,

когато пак ми пораснат листата?

- Мен няма кой да ме пипне,

виж колко съм навътре в гората,

едва ли някой ще дойде да ме отсече,

за да му радвам вкъщи децата.

      Букът замълча,

сви клоните си, па заспа.

      Чу се глас нейде в гората,

борчето развя клонки от радост,

но... за негова жалост...

- Дядо, дядо, виж борче красиво,

колко е хубаво само,

хайде бе, дядо, моля те, отсечи го.

      Съдбата на борчето, мисля, е ясна,

и вие разбрахте, нали?

Сега е елхичка прекрасна,

и деца весели.

      Дойде време,

събуди се букът,

разпъпи листенца зелени,

огледа се - няма го борът.

Тежко въздъхна и рече:

- Борче, борче горделиво,

нали беше най-красиво в гората,

къде си, борче, сега да ме видиш,

да видиш как ми се разлистват листата,

казах ти, но ти не ме чу -

не ще те има тогава.