Дъждът пробужда се задъхан,
голото си рамо скрива под нощта.
А пулсът му неравномерен и накъсан,
неспокойно свързва се с устните на вечерта.
Камъкът, преграждащ пътя на тъмата,
топи се между пръстите на нежността.
А пътеката на невинността отваря вратата,
водеща до дъното на влюбените ни сърца.
Почуквайки на прага ми тихо и радостно,
на любовта поднасям горещо среднощно кафе.
Приласкавам я със задъханата чувственост на времето
и като вятър усмивката и стопля ме.