Не са дървета, а са хора, които със повехнали очи
умоляват те отново да пристъпиш към земята,
която безвъзвратно изостави.
Виждаш ги в съня си под покров от мрак и лунна светлина,
а шепотът им долита от дъното на бездна.
Полагаш сърцето си в почвата да покълне и питаш:
„Как пропилях един живот?
Крачих из хорски безпорядък, бях гол и чужд,
далече от земята на елфите, където съм роден.
Избягах от дъбравите, от аромата на вечност и
полъха на безсмъртие,
избягах от лицемерие, проклет глупак, по детски наивен, ...