Градинката моя не иска да спи.
Черешите зъзнат - бленуват за сняг,
снегът обаче обул е кънки
и с леда по реката е хукнал на бяг.
Черешите зъзнат, завиват с листа
от ланската шума настинали ягоди,
а те със червени пръсти предат
стари прелки към топлото ядро на Земята.
Прелките стигат до залостена дупка,
дето мишоци със стръвно гризене
лакомо хрупкат, трият ледени лапки -
коледно правят си угощение.
Градинката моя не може да спи.
Протегнала пръсти, опипва снега,
а него го няма, жълто светва за миг
препъната ябълка в полет див към брега.
Каналът сънува коне, водопой,
но лунен на сухото дъно е кратерът,
врачува за гладни години и зной,
от разтопените пломби на вятъра.
Стържат с копия къпини скрежта,
прорасли и трънести - истински кърлежи,
малини изпридат стари влакна
от паяшки спомени летни за залези.
Облизва мъглата ръждясал савак
и в миг го превръща в авмон сребролистен,
там слиза небето и първия сняг
изсипва направо в канала безсмислен.
И тръгва снегът по моя канал -
през градинката, през къпинаци и круши,
завива черешите с прашасал воал,
прикотква мишоците да бъдат послушни.
Градинката моя в мен прибирам да спи.
Погалвам с печал мотиката изтъпена:
"Пак ще се срещнем напролет, прости!" -
и с котката двете си лягаме примирени.
3.ІІІ.2014 година
© Венета Всички права запазени