Не знам защо спирам,
не знам защо изпитвам страх.
Просто поредна утрин
и тръгвам по улиците на този град.
Забързаност, живота,
красота, скрита в сивота.
Сърца уморени, всеки със своята съдба,
малко усмивки с много искрена тъга.
Ще пресека и тази пешеходна пътека,
ще премина и през тази врата
и някъде там по пътя
ще докосна твоята ръка.
Почувствай тази топлина,
вземи част от моята душа,
а после потопена в зелена светлина
ще пресека на отсрещната страна.
© Моника Иванова Всички права запазени