В скута на шубраци стари,
сгушена под старият ни дъб
Татковата къща се подава,
озарена е от утринния лъч.
Къщи онемели
оглушели
любовта от челядта зовът
да се приберат душите полетели
у дома във бащиния кът.
Едни Родопи шарени зелени
и черги шарени,
тъкани със любов
там де прасковите зреят,
де птици пеят,
там де момите в люлки се люлеят...
Ела си, Гълабино млада.
Ела си, Гълабино млада
на татковия двор дувара стар.
Той днеска няма да се срути,
ще го пазя,
че от него, Гълабино ни е дар.
Ела да пеем да играем
родопските хора да затуптят
там що сърцето тупка до забрава,
там де цигани прииждат до кантара,
у дома ела си,
Гълабино млада.
© Любов Никифорова Всички права запазени
По-стандартно е "Гълъбина", макар че е напълно възможно и "Гълабина" (все пак хората измислят какви ли не имена), но на едно място имаш "Гълъбино", а всички останали са "Гълабино", трябва да е еднакво.. Но пък в това стихотворение хубавият звателен падеж е изключително на мястото си, придава особено очарование и автентичност. А взехме да го забравяме, за някои дори "звучи грубо".