В хаоса на дните се лутаме.
Тичаме. Спираме.
Все нещо търсим.
Има ни, няма ни...
А не осъзнаваме, че прашинки сме.
Минаваме през дните.
Просто така.
Замисляме се понякога.
Друг път време нямаме.
Какво ли имаме тогава?!
Недоволни се прибираме .
На другия ден пак, изпълнени с надежди, излизаме.
Мислим.
Вършим.
Страхуваме се.
Бягаме. Крием се. Не издържаме на темпото с което живеем. Падаме. Летим.

С някакви хора говорим.
С някакви хора спорим. Въртим се в кръг на безметежност. Бързаме. Искаме. Търсим. Времето ни като мелница се върти.
А после спираме. И пием по чаша кафе.
Поредната. Последната. Първата.
Колко ли хора в момента пият кафе?!
Колко ли хора по света щастливи са в този миг.
Казах миг...
А няма го вече.
Ето колко бързо времето лети...