Понякога
пристигаш тихо
като свежия
пролетен дъжд
да разбудиш
покълнало цвете,
да посееш надежда,
да отмиеш и греховете
отведнъж.
Ти сред лятото знойно
от пазвата мрачна
на сивите облаци
гръм запращаш
в уморени зеници.
Сгушени от умора
и в неутолима жажда,
подгонваш ята
и сладкопойни птици.
С побеснели
есенни ветрове
захвърляш мечтите
в голите клони...
Без слънчева усмивка
обедняла душата
ридае...
и остава самичка
безутешно да броди.
В мразовита зима, кога завееш,
сгушвам се у дома
и огнището свети.
С чаша топло кафе във ръка
аз потъвам в канелени мисли
за очакван далечен
и най-свиден гост,
изрисувал прозорците
с ледено цвете.
Ти изпълваш с магия
небесния свод,
щом снежинките
своя валс затанцуват...
Има магия и никой не ще
я отнеме!
Дори и да навяваш сняг до колене...
Има ли нещо по- хубаво
от лошото време?!
© Мая Санд Всички права запазени