ххх

13.06.2010 г., 8:53 ч.

Поезия » Друга

444 1 2

С дяволско еднообразие

вие поредният ден.

Вятърът ме намразва

и впива зъби във мен.

Стрехите ми се присмиват.

С камшик ме плясва дъждът.

Ехо киска се диво.

Кожата ми дере студът.

Зъзнеща хуквам към Слънцето.

Нямам посока и цел.

Надежда колкото зрънце

в косите ми се е оплела.

Във търпение увивам се.

Вземам си воля за щит.

До безтегловност свивам се.

Откъсвам страха си скрит.

Крача, злините забравила.

Ще стигна незнайно къде.

Най-важното: направила съм го!

И все някой ще ме разбере...

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

Смешко (Ааааа Пфффффуууу)

2010-06-13T16:52:03+03:00

мхм
наистина що трябва пък и друг да те... разбира

чета последните стихове и си казвам - а така, намери изхода
и... с финала пак се върна в началото
tanyavd (Татяна Борисова)

2010-06-13T10:27:01+03:00

Трудно се постигат нещата от предпоследния куплет! Поздравления! Харесах стиха.