Живеем в динамичен и модерен век,
в който са на почит лукса и парите,
те са мерна единица за щастлив човек,
а всичко друго е в графата ретро демоде,
обсебени от манията на суетните амбиции,
най-скъпите любими хора често нараняваме,
неглижираме изконни ценности, традиции,
и дефицита от истинското щастие не осъзнаваме.
Преставаме да се усмихваме и да вярваме дори,
подвластни на илюзията за реална съвършеност,
а след това изпадаме в депресия разочаровани,
и гнева на своята претенциозна неудовлетвореност
изливаме върху най-близките обичащи ни хора,
забравили,че те са ни в живота най-ценната опора,
че идеални хора няма и всеки може да сгреши,
и че най-боли, когато, не друг, а свой те нарани.
И може би едва тогава, когато все пак дойде време,
да си отидем завинаги от този тъй прекрасен свят,
макар и късно, но ще осъзнаем и ще разбереме,
че не е важно всъщност бил ли си или не бил богат,
защото щастието земно изобщо не е в лукса и парите,
а в обикновените на вид, безценни хубави моменти,
когато въпреки всички важни делнични ангажименти,
се усмихваме един на друг и казваме:„Обичам те!”.
Защото най-истинското богатство се състои в това,
да обичаш винаги живота, дори и да не е съвършен,
да умееш да цениш и да се радваш на дребните неща,
да се събудиш здрав и кажеш:„Добре дошъл нов ден!”,
да не ти се свиди от хляба твой на гладен да дадеш,
да побеждаваш лошото с добро и напред да вървиш,
да бъдеш себе си и за облаците небето да не виниш,
да си човек с главно „Ч”, в изгрев залеза да преродиш.