Познах те отдалеч и южен бриз разклати в моето сърце звънчето. Рояк от пеперуди се изви и го разнесе вредом по полето. Под полъха му нежен разцъфтя усмивката ми - люляк ароматен. В душата ми открехна се врата към тайните на храм под купол златен. На пръсти влезе в храма, замълча, внезапно поразен от тишината. Вместо молитва, своятa душа положи, коленичил в тъмнината. Не звън камбанен, славей извиси гласа си в този миг вълшебен, запали светлините в храма жив и с песен по жаравата поведе ни. … Животът си тече, като река, Листата есенният вятър рони… На храма чудноватата врата за теб остава все така отворена. Забързан влизаш, после мълчешком, нехайно, изведнъж си заминаваш. На тръгване заключваш своя дом, а храмът има ли врата? – Забравил си! Виж, птичката е в клетка – все за нас ще извисява сладките си трели… Не чуваш ти, изпаднал във захлас, че за небе гласчето й трепери. Полъхва хлад и някак изведнъж, със скърцане, вратата се затваря. Ръми си кротко есенният дъжд и от ръжда заяжда кати ...