Родителите ми ги няма.
И аз отдавна съм сирак.
Баща ми първо... после мама!
Тогава аз не бях хлапак.
Дори да си на сто години,
смъртта щом дойде, те боли...
О, да изтъкнеш сто причини,
туй няма да те утеши!
Най-после се събрахме всички,
баща ми майка ми и аз...
Децата почнаха да тичкат...
И щастието беше с нас!
Тогава татко ни остави,
получи удар... и умря!
И радостта ни се удави,
през сълзи аз видях света!
А майка ми живя по-дълго...
И тя край гроба ни събра!
И след това аз тихомълком
от мъките си побелях!
И днес след толкова години
от жал живота си не спрях...
Макар че много време мина,
аз пазя място и за тях!
13.12.2012 г. София
© Христо Славов Всички права запазени