Къде отиваш, клетнице,

с очи объркани, от тъгата насълзени,

с протегнати за помощ молещи ръце,

клети, омърсени?

Благословена, ала и проклета бе

да не сетиш радост, ни любов,

щастие да не изпиташ до последния си зов!

Невежа, уморена - от дълбока болка ти сломена,

клетнице, ще просиш милостта,

ще ме търсиш да простя...

И докъде ще стигнеш тъй, нещастнице?

До полуда или смърт?

Смъртта доволно за теб ще бъде изкупление,

пред туй да страдаш цял живот...

Ала и това не ще изкупи твоята вина,

завинаги ще си проклета -

да бъдеш все сама!

Отивай си - с радост се прощавам,

викай и дерзай,

во век ще страдащ, клетнице,

щото иде твоят край...