И пак се питам - има ли те още?

Долавям те в съня си акварелно,

рисуваш с полъх сбъднатите нощи…

Две ябълки от слънце, неразделни,

танцуват в стая със омая пълна.

Тя свети в жълта рокля, той угасва,

със тъмен фрак потайно я загърна,

в любов прелива, стаята е тясна…

И цветен смях целува я пастелно,

а тя се дипли от дъха му, търси

ръката му – сега е само нейна.

Две ябълки взаимно се откъсват,

отхапват се безсънно, безразсъдно…

Очите ти са пламъци на свещи,

които си играят с мен на тъмно.

Не питам вече има ли те още!