Впрегнал гравитацията, ора тишината.
Тя стене от болка,
но с радост очаква думите
в топлото да заспят.
После с крясък черупката да разчупят
и наситят нечии глад.
Да осветлят пукнатините на самотата,
да вдишат надеждата, изгубена в мрака
и запълнят пространството зад ъгъла на страха.
Да се превърнат в корени на преминаваща сянка,
във въздишка по навик,
в принадлежност на комфорта, ...