От вейка млада, вятър крила неведнъж, откъсва бавно листи този кротък дъжд. И няма вече шепот, блик и танц, дъга. Преливат спомен в корен жълтите листа. И нищо тук не свършва бързо, като с нож, узрява нещо ново – леко, ден и нощ. От жълъд дъб израства бавно и сега набъбват силни пъпки в старата гора. Защо, тогава, ние – част от този свят, тъжим, когато явно миг след миг летят?
През нас минава всичко, няма бент и бряг, а светлото ни става с по-наситен цвят...
Ами просто защото на човека му е отредено да живее много повече и по съвсем друг начин, затова е тъгата... Поне така си мисля. Т.е. защото не винаги е щастлив...
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.