Искам да заключа своя път,
не когато вижда му се краят,
не преди съвсем да изгоря,
себе си когато разпозная.
Искам да заключа своя път.
Бяла роза нека е ключалка.
Всичко се измерва със мига.
Нека път е моята писалка.
Искам да заключа своя път.
Много ме пързаляха на сухо.
Ако в мен повярвал е светът,
щях ли да съм стигнал днеска тука?
Искам да заключа своя път,
да залостя изходните двери.
Ако ще, до края на света
с мене унижения да мерят.
Искам да заключа и да спра
с мисъл да напускам свойто тяло,
ала пътят ми е без врата,
ветровит, неравен отначало.
© Валентин Йорданов Всички права запазени