Аз търся чувствата си неразбрани,
за да събера света си бял.
Да излекувам кървавите рани.
И възстановя покоя цял.
Аз търся своето сърце сломено,
във неговия ритъм да се потопя.
Да излекувам слънцето си наранено
и в сянката дъждовна днес да се спася.
Аз търся мислите си уморени
и всяка част от мен се моли.
Да усетя пак пулсиращите вени,
кого да питам аз, кого ли?
Аз търся всяка част от мен.
И търся, търся без да спирам.
В бездната на пролетния ден,
живееща отново аз пулсирам!
И пътуваща през своето минало
минавам през бъдеще цяло.
Минавам през дните застинали,
докосвам времето спряло.
Пътуваща през мрак и лъчи.
Аз вярвам, че има надежда.
Че тя в мен още личи,
че миналото - бъдеще натам ме повежда.
И две очи в нея се взират.
И гледат объркани, диви.
И две ръце утехата дирят,
сред моретата мрачни и сиви.
Накрая застиват сами.
Утешени от истината красива.
И вече не ще ме боли...
Защото аз все още съм жива!
Мечтая, живея и търся!
И страдам понякога, да!
И плача, сълзите си бърша,
но пазя във мен любовта!
И пазя аз дните прекрасни,
дарили ми с въздух щастлив!
И пазя моментите страстни
и трия всеки порив фалшив!
Защото аз на едно се научих,
че за болката лек винаги има!
И урок най - ценен получих -
идва лято след горчивата зима!
Затова ще жиевея напук на тъгата!
И ще дишам, ще дишам, помни!
Ще се боря с нощта и тъмата,
АЗ ЩЕ СИ БОРЯ, БОРИ СЕ И ТИ!
© Петя Терзийска Всички права запазени