Пак сама, потънала в мисли,

под светлината на уличната лампа.

Тъжен град, самотен,

унило сгушил се в мрака.

Такава е нашата любов –

уплашена, грешна и гневна.

Липсваща до безсъние,

душаща до болка, без изход.

Без път, по който да избягаш...

Когато помъча се агонията да пресека,

обезумявам от страх, че това е краят.

Страхът, че те губя, спъва волята ми.

И впивайки нокти в себе си, навътре,

се питам:

"Какво направи? Изгуби!"

А всъщност, слънце мое, няма какво да спечеля.

За тебе с никого война не водя,

дори онази вътре в мене изгубих.

Не ми е цел свободата да ти взема,

та аз моята с оголени зъби браня.

Надявам се, искам да вярвам,

да бъда душата ти, полудяла за живот.

За любов...

Да бъда сладката утеха,

към която ръце протягаш и търсиш покоя.

Да бъда онази тръпнеща, обичана тайна,

която по пътя зове те...